Commedia dell’arte

Commedia dell’arte:  театрален жанр, който се развива в Италия през 16-ти век от пътуващи театрални групи. Сценарият е импровизация. Актьорите обикновено се специализират в една роля и я играят през целия си живот.

Комедия дел арте

Представление в пет действия.

Действащи лица:

Чаба – домакин, появява се във второ действие.

Марион – спътница на домакина в живота, излиза на сцената във второ действие.

Виша – пътешественик,обича музиката и живота; във всички действия.

ЛюБена – наблюдател.

Място на действието:

I., V. – по пътя, унгарски полета.

II., III., IV. – Печ, наши дни

Действие I.

Събота. Телефонът звъни до  възглавницата ми в 6:30  сутринта. Спомням си кога съм се озовала в леглото. Времето навън е ужасно, така че решаваме, че няма да имаме сили да достигнем бедрата на предградията, за да чакаме някой да ни закара до Печ на стоп. Изключвам телефона и оставам в леглото още 30 мин. Сутринта е твърде сива. Пия кафе.  Естествено си проверявам пощата. Правим си сандвичи в кухнята, докато Болаж закусва и предполагам се опитва да извлече някакъв смисъл от речта ни, в която от време на време попадат унгарски съществителни нарицателни и съществителни собствени. Никой не знае къде отиваме всъщност.

Имаме късмет и се качваме в директния автобус. Понякога се чудя как успяваме да пристигнем на уреченото място на време, когато излизаме толкова късно. Понякога събитията висят на косъм.

13:00 пристигаме на автогара в Печ, която никога не съм виждала в живота си. Прекараният месец в бъдещата европейска столица на културата миналата година сега ми се струва твърде нереален. Горещото лятно слънце,  следобедните разходки, вечерното пазаруване в Теско – всички тези летни картини избледняват и се превръщат в 5 декември, очакване на Микулаш в, който пълни обувките на добрите дечица с бонбони, (а лошите получават грозни пръчици за бой!), коледна украса, ремонти на улиците, липса на улици, всъщност, студено зимно слънце. Сякаш никога не съм идвала тук.

С Виша се отправяме в търсене на Къщата. С радост откриваме част от града, в която никога не сме стъпвали. Поредици от къщички в зелено, жълто, синьо и розово. Шантави врати, които крият тайни и  прозорци, украсени с всевъзможни коледни декорации, готови щедро да посрещнат червендалестия Микулаш.

Толкова бързо се озоваваме пред шоколадовата порта на къщата, че нямам време да осмисля събитията от времето на позвъняването до отварянето й.

Действие II.

“Изтърсваме се пред вратата на Чаби.”  Той се появява на сцената в топли цветове и с лятна усмивка. Макар че не сме потвърдили съвсем пристигането в дома му,  вратите са така широко отворени, сякаш сутринта е прекарана в очакване за нас.

Още в двора на къщата се открива един съвършено нов свят.  Създава усещане за двора на селска къща в България:  тук-там разхвърляни сечива, колело опряно пред входната врата, саксии и някакви чудновати предмети.  С Виша се споглеждаме за момент. Да, добре.. малко е странно, но нека да влезем вътре..

Заповядайте, моля.. Минаваме през тесен коридор, за да излезем на сцената, в кухнята. В първия момент ми напомня на лятната кухня на село, където баба ми слага щайги с празни буркани и още някакви вехтории.  После осъзнавам, че сме попаднали в най-шантавата кухня на света!

Обхождам стаята с поглед и откривам… всичко. Сякаш съм част от някаква игра „Зачертай излишните неща!” Невъзможно е..  Има доста лампи: малка лампа, поставена на нощно шкафче, голям лампион, към който е прикачена още една по-малка, както и ренде, което служи за аплик.

Kогато погледът ми се отмества към масата, на която могат да се открият всевъзможни съдинки с неясно съдържание, виждам симпатична девойка, която пие чай. Марион. Струва ми се малко изненадана от появата ни.  Все пак не сме предупредили.

Чаби ни показва гостната. За да стигнем до  нея, преминаваме през дневната: жълто, гигантска плюшена жаба,  топло.

Оставяме  раниците си в „гостната”. Погледите ни безумно питат: „Как попаднахме тук?” „Човек, толкова е  с т р а н н о.

Чаби и Марион се канят да излязат на следобедно кафе. Ние се присъединяваме. Чакаме  в кухнята, докато те се приготвят. Появява се Богомил. Черен и пухкавичък. По-скоро прилича на Бегемот, но е имал щастието да получи българско име, по случайност. О, да.

Плътна оранжава завеса разделя света в кухнята на две. Но това не е театрален декор. Оказва се, че зад нея се крие.. банята..  Не съм и вярвала, че изумлението ми може да достига такива измерения.

А най-фантастичното от всички неща на света е, че стопаните на дома сякаш не забелязват нищо около себе си. Говорим, усмихваме се. Те са страхотни. Просто, мястото е малко необичайно. От време на време в съзнанието ми се появяват картини  от „Пътешественик и Лунна светлина” на Антал Серб, в която описва невероятния живот  на брат и сестра, живеещи в старата част на Будапеща.  Ухае на доста сюрреалистично представление с персонажи, издигнали гротеската в култ.

Печ тази зима е доста различен. Представях си да видя нещо такова:

Но попадаме на работната площадка на една от европейските столици на културата на 2010 година. Ремонтни дейности. Непознати улици. Като спомен за място, което си сънувал.

Closed-pub-surfing. Забравили сме, че в Печ всичко затваря в ранния следобед. Особено в събота.

Настаняваме се в уютно кафене,  вместо в „шити кочма”.  Зад чашите с кафе, Марион и Чаби вече не изглеждат необичайно. Отново в тъмните нюанси на зимния следобед. Пием кафе. Виша записва чудесни неща, които Марион  препоръчва да  се посетят в Париж. Чаби разказва за различни хора, които е приютявал напоследък като каучсърфър и се смее по един толкова  очарователен начин. Седим на масата като стари познати, които не са се виждали от няколко години, но определено се забавлява заедно. Толкова спокойни хора. Хармония.

Марион е пристигнала в Унгария преди повече от година. Като доброволец. В момента работи във френска книжарница в Будапеща. По-късно, на чаша чай разбирам, че е за разлика от много други хора наоколо, не е нужно да й обясняваме подробно как стоят нещата в България нито от историческа, нито от икономическа гледна точка, защото е запозната. Френски филми. Френски книги. Естествено унгарски преводи на френски книги. Унгария през погледа на една французойка е интересно място за живеене.

След кафенето се отбиваме за малко в „шити кочма”-та. Мисля, че освен нас и още една жена, всички клиенти са само мъже. Фрьоч. В Печ има толкова места, на които може да се опита газирано вино.

Чаби се прибира да поработи, а ние се разхождаме в Печ по тъмно.  Марион търси тапи за уши за концерта довечера, което е причината да станем свидетели на това как децата се срещат с Микулаш в мол-а в Печ. По американски.

Има нещо твърде различно в този град през зимата.

Действие III.

Решаваме да се приберем за вечеря. Малко преди да се съберем около масата, с Виша оставаме сами в кухнята. Когато сега си спомням за това, ми се струва направо страховито. Не е много топло, а и чаят вече е истинал. Обсъждаме интериора и се каним да снимаме, когато чуваме познат глас по радиото. (Радиото в този дом работи през цялото време. Точно като в селска къща.) Заслушваме се и чуваме господин Сонди. Интервю, в което е представя български книги на унгарския пазар. Ама че, история..

Изненадвам се как за вечеря кухнята успява да придобие доста приличен вид, само за миг. Домакините разсъждават върху състава на лютеницата, която сме им подарили. Чаби казва, че иска да се опита да приготви следващата година. Розе от Вилан в пластмасова бутилка.

Действие IV.

Време  е да ходим на концерт.  Да не забравяме все пак за какво сме дошли. Доволни сме, че Чаби е успял да свърши работа си и заедно с Марион ще дойдат с нас на концерт. Това пътуване е част от турнето на КолорСтар из Унгария, според мен. Все пак това ще ни е третият концерт за 4 месеца и вторият от 2 седмици.

Доволна съм, защото няма особено много хора. Явно повечето са предпочели да чакат Микулаш да напълни обувките им с бонбони, сгушени в леглата, вместо да са благодарни за подобни събития. Ениуей.

Оказва се, че останалата част от Фокателеп, всъщност е основната част от състава на Колорстар. Доволно. Музиката е добра. В един момент се появява Андраш. Фронтменът на КС. Мисля, че ни разпознава веднага и е.. малко изненадан от присъствието ни.

Хората наоколо не са толкова адекватни, както.. съжалявам, че ще го кажа – колкото тези в клуб Яте.

Колорстар. Имаробот. Мисля, че я свирят, защото Виша я извика, когато Андраш попита какво искаме да чуем.

Концертът вкъщи продължава. Посрещаме Микулаш с бонбони и вино в същата кухня. Топло оранжево. Чаби свири на акордион, а по-късно и на духов инструмент.

Представление в стаята, която е отредена за сън. Бих желала всички, които ме смятат за префърцунена и претенциозна, да видят къде ще спя тази вечер.  =) Прекарваме около половин час в изследване на мястото. „Упражнения по стил”, Оксфордски речник, унгарски учебник по френски за начинаещи, празна халба, кашон, о, не мога да изброя всички предмети, които НЕ СА си на мястото Няколко нелепи картички, с които се снимаме. Толкова сме се вживяли в ролите си.

Малко след 3 am. си лягаме. В чувалите.

Действие V.

Само няколко часа по-късно се събуждаме и докато се опитвам да определя в какво легло се намирам, чувам Виша да казва със сънен глас: „Добро утро, Европа!”

Изнизваме се тихо и се приготвяме за път. Нашият гостоприемен домакин ни изпраща, макар че се бяхме разбрали да не се събужда заради нас.

Ще се видим следващата година в Печ. Когато ремонтите са приключили и културата е намерила своя дом, тук.

Връщането – спокойно. Дълго.

Но ние не празнуваме Никулден с бонбони, затова въпреки умората и липсата на сън, решаваме да отидем на Рибен ресторант, на брега на Тиса. През запотеното стъкло се вижда колко хубаво е украсен моста. За съжаление сервитьорър не пояснява за какво количество рибена чорбица става въпрос.. и Виша получава.. толкова, колкото за няколко вечери. Аз не обичам рибена чорбица. Затова оставам на Никулден с бонбони. С различни пълнежи.

На вечерята в ресторанта, срещата с Чаби и Марион, изглежда като сън.

За мен си остава абсолютна мистерия тази задача: страхотен хаос и съвършена хармония в едно.

Край на представлението. Завесите се спускат. Чува се само шепот зад сцената. Под завивките. Разместват декорите.

Ноемврийският брой

„Никой не се завръща от едно пътешествие, такъв, какъвто е тръгнал.”

Греъм Грийн

„Но как може на унгарски Виктор да е Дьозьо?”

Триин, в часа по унгарски

„Който учи унгарски в живота, със сигурност може да повярва на всичко!”

Петър Дурст, За някои особености в унгарската граматика, които ни отварят очите за нещата от живота.

В ноемврийския ни брой ще прочетете повече:

Как да опитомим дивите животни.

За разходките в облаци

Вечер в една естонска кухня.

Как да носим ботуши и да се преструваме, че е студено.

Интервю с един фен

Хороскоп за на една фалшива самоличност

И специалният въпрос в този брой: Is it Christmas?

Ноемврийската разходка започва с пътуване в автобус – музей из лингвинистичните пространства.

Спътници са ни преподавателката ни по унгарски – Жужана, Йоана от Германия и Меди от Франция. Мъглата е толкова гъста, че едва виждаме пътя пред себе си, но успяваме да разберем, че на света съществуват повече от 3000 различни езика, макар че само 16 от тях се говорят от повече от 50 милиона човека.

Разходката продължава в облак.

Отправяме се в търсене на подходящ подарък за Марие, която скоро има рожден ден. Макар че прекарваме голяма част от деня си заедно, за нас тя все още е доста мистична личност: Лъчезарна, руса девойка от Естония, която слуша реге. Обича да се въплъщава в ролята на диджей, но не говори много за приключенията си в Ямайка, където е прекарала цял месец. Според нея, в Сегед има повече младежи!, които носят косите си на расти, отколкото е видяла на острова на Боб Марли.

Фото: Виша

Асоциациите към името на Марие ни отвеждат в подземни магазинчета, пълни със загадъчни предмети. Бързо се опияняваме от силните източни аромати, ярките цветове и усмивките на продавачите. Попадаме в капаните на ароматни свещи, парчета дърво и метални предмети. Не откриваме Марие никъде тук, затова изчезваме в мъглата отново. Загубили пътя от асоциации, се озоваваме пред чудновато място, в което се продава  носталгия: Метални кутии за сладки, стари снимки, пумпали, музикални кутии, ретро играчки, пин ъп момиченца с рокли на точки, винтидж* и мистерии. С Виша сме единодушни, че взимаме гигантския метален термометър с дебела негърка, която рекламира ликьор Ла Негрита.

Рожденият ден се случва в дома на Триин и Марие, които всъщност не живея толкова далече от нас. Озозоваме ме се в топлата кухня и предчувстваме удоволствиеото от добре подправеното  греяно вино. Компанията е необичайна: пет русокоси естонки, две полякини, един французин и две българки – на втория етаж на малка кооперация в Сегед, Унгария.

Фото: Виша

Харесва ми да слушам естонска музика, смесена  с доволно реге и необичайните за тези ширини Бийт дис. Освен това няма достатъчно място за всички и някои хора седят на възглавници на пода. От време на време с Виша се споглеждаме широко усмихнати. Чувстваме се добре с тези хора.

Гвоздеите в програмата на ноемврийското турне в Сегед са Ява и Колорстар.

Мишфолк вечерта започва в 5 часа следобед с традиционна гръцка музика. На мен сиртакито все още не ми се струва толкова екзотично, но тези музиканти са наистина впечатляващи. Сръбските музиканти също са симпатични, но ние сме нетърпеливи за истински фолк метъл.

Прибираме се изтощени от другия край на града. Минаваме по улицата, на която живее Матяш. Покрай дома в който се прибирахме рано сутрин, след фестивалните концерти на брега на реката. Правим планове за следващото лято. Със сигурност ще има SZÍN фестивал. 00:15 е. Минаваме през единствения работещ по това време магазин, за да си осигурим поредната нездравословна вечеря.  Има невероятна опашка от младежи, които си купуват бира точно в тази част на денонощието. Налага се да чакаме. И няма да повярвате с кого се срещаме. Разбира се, че с човека, които се занимава с озвучителната техника в Милениум. Държим се като стари познати, макар че не се познаваме. Това май е първият път, в който той не е на работното си място, и ние не сме на концерт.

Колорстар ще свирят в Яте. Не е любимият ни клуб, но нямаме избор.

Докато чакаме бандата да се приготви, с Виша пием джинджифилова лимонада и си измисляме нови същности, в които ще се въплъщаваме от сега нататък. До тук с истината.

Родена съм в Лима, Перу. Дядо ми плете перуански шапки в малка колиба под планинското било. Уча в Бразилия, но сега съм в Унгария, защото снимам късометражни филми за унгарските фестивали: преди всичко за фестивала на лука и фестивала на паприката.

Фото: Виша

Защо учим точно унгарски? Благодарим за въпроса. Ами всъщност обикаляме източна Европа и сме тук от няколко месеца. Нямаме разрешително за престой, затова се укриваме от властите. Нямаме работа. Пари? Ами.. не знам, някакво наследство, някакви работи на черно, предполагам. А унгарски уча в следобедите, докато седя на маса до прозореца в някое малко кафене и тайно правя снимки на останалите хора наоколо.

Слушаме Колорстар за втори път. Най-отпред сме, разбира се. Вечерта е толкова добра, че решаваме да проследим бандата и в следващия град. Да. На 5-ти декември, въоръжени с табела за Печ, на стоп.

Термометърът на един от централните площади показва 23 градуса. Чувствам се така, сякаш идва Великден, но навсякъде строят коледни базари. Украсяват ги с изкуствени елхови клонки. По няколко пъти на ден си задаваме въпроса: “Is it Christmas?” Ако и вие се губите в подобни чуденки, тогава препоръчваме този източник за повече информация: http://isitchristmas.com/

Такива съдбовни неща се обобщават и със съобщения от статуси  в джитолк:

Излияния

В неделя правим околосветско пътешествие на зоопарка в Сегед. Обожавам начина, по който животните са разделени по континенти.  Рано сутринта тръгваме, в студ и мъгла от Азия, а следобед вече се разхождаме под горещото слънце на Южна Америка. Наистина има много, твърде много маймуни за град като Сегед.

И две снимки от онази сутрин, когато исках да напиша нещо тук, но не се получи:

Виша, с чаша кафе, малко преди да се наслади на експозицията на съседчето Пети, вж. по-долу!

Опит за изкуство, според мен.. дело на съседчето Пети

Пътници

Un Fantasma крачи по стъпките на изгубената си любов днес, и по средата на пътя среща Димитър Подвързвачов. А аз само чертая карта на пътя му:

“Това беше една малка спирка. Аз те виждах за първи път — през прозорците. Само няколко мига — и ние бяхме тъй близки! Ти ми разказа през стъклата нещо, което беше до смърт важно за двама ни, а аз братски те посветих в моята несрета. И ето, оставаше да слезнем и тръпни от щастие и скръб — да си подадем ръце. Но това беше една малка спирка. Нашите вагони се разминаха навеки: ти заминаваше натам, откъдето аз си отивах безвъзвратно.”

 

Списък на удоволствията през есента или Господ е астронавт

„Водата носи вкуса на почвата, в която тече, а качествата на човека зависят от особеностите на климата, в който е роден.”

Балтазар Грасиян.

Списък на удолствията за последните десетина дни:

1. Едит Пиаф. И филмът за живота й в библиотеката, оцветен в розово.
2. Есен вкъщи, макар и за кратко.  Въпреки разправиите на гарата и жалбите до мобилните оператори!
3. Печените ябълки, дюли, тиква и кестени.
4. Пост – рок и суинг. И пънк. Гениална музика.
5. Играта на Цитадели в бензиностанцията на километър от границата и колко ми беше смешно, когато вървяхме пеша по магистралата с Виша и Алекс, докато не ни огря светлината от прожектора на полицая от гранична полиция.. Какво търсим тук, а? Ти как мислиш? Можем ли да минем границата нелегално с толкова чанти?
6. Изложбата на Шагал.
7. Как Миши от групата ни по унгарски при Жужана е прекарал есенната ваканция:  „Въпреки че работих всеки ден, ходих на Хелоуин парти, на което бяхединственият дегизиран –  като Кучето от Дисни (Гуфи). Свирих в рок банда, а в неделя бях на обяд при леля ми.. „

Тази вечер пак сме врабчета.

Стоим под стрехата на спирката и се опитваме да разчупим с усмивки тъжната, дъждовна неделя, а момичето, което стои до нас сякаш се чувства  неловко, чувайки българската, може би арабска и каква ли не още, реч. Унгарците, които чакат автобус 8, 83, и трамвай 3Y и 4 явно са малцинство.

С Виша  слушаме малко и подхващаме врабчешки разговор за лингвистиката и теорията на Бенджамин Уорф, които смята, че начинът, по който човек мисли и действа, е силно повлиян от родния му език. ( После виждам, че Сапир го допълва с думите, че: „.. ние  виждаме и чуваме, или иначе казано, преживяваме до известна степен нещо по точно определен начин, защото езиковите навици на нашата общност преодпределят изборът ни на интерпретация.”

Уаау!, Добре.)

По-рано се намираме на втория етаж в кафенето. Оказва се, че сме пристигнали по-рано и трябва да изчакаме малко останалите. Прекарвам блажена минута с менюто, предвкусвайки истинското кафе. Капучино с мента.  Броени минути след Алекс се появяват и момичетата от Велико Търново.  Пренасяме времето между масивната дървена маса, тъмно червените стени и чашите със съблазнително съдържание в някое българско кафене и забравяме, че сме в Сегед. Ол дъ сейм тингс – образованието ни е кофти, приемните изпити  в софийския са идиотски трудни, а някои от преподавателите ходят пияни на работа. Всичко това е адски забавно, тук.

Само 22 часа преди да уловим времето в това кафене, отново сме в Милениум. Не знам какво точно слагат в греяното вино, но ухае страхотно.  За кратко се опитваме да проучим съдържанието на чашата, но после просто обобщаваме, че е добре през зимата да се пият подобни топли напитки. Човекът, „който оправя звукът” е облечен официално и носи тиранти.

Чакаме и се чувстваме точно като у дома си.

За кратката ваканция вкъщи съм успяла да забравя за енергията. Енергията, която се освобождава от музикантите, докато свирят на инструментите си, за да се превърне в лека еуфория  и да накара нивата на допамин в кръвта да се покачат.

В един момент В. възкликва: „Ама те имат и сетлист!” и тогава  разбирам, че сме избрали най-добрия начин да прекараме съботната вечер.

В събота вечер – пеперуда Нинджа и слънце пънкар на задното стъкло на трамвая

С любезното съдействие на Виша, се сдобихме със снимков материал на едно от нейните най-значими платна, изложено в топлия трамвай номер 4. (И сега се сещам за Камен Донев и „За народното творчество” )

На преден план е слънце, което определено има ясно изразени предпочитания към пънк музиката, което може да се забележи по симпатично оформената му коса, в стил „гребен” и думите Punk’s not dead.

Под словото в подкрепа на пънк музиката, се вижда името на Пеперудата Нинджа, която не е фотографирана заради рязък завой от страна на ватмана точно в този момент.

Експозицията можеше да бъде видяна още около час или няколко спирки по-надолу, след като беше създадена във въпросния трамвай, тъй като времето навън беше студено, а пък вътре пътуваха много хора , и при така създалият се конденз по стъклата, не успяхме да го съхраним за по-дълго.

Но се надяваме, че съвсем скоро ще имаме възможността да се насладима на платна от същата художничка и в други превозни средства на масовия градския транспорт в Сегед или София.

Тя е по-позната у нас като „Авторката на принципите за живота“, сред които: „Винаги е по-добре с кафе, отколкото без кафе” или „ По-добре в 8, отколкото в 9” и един от най-универсалните принципи: „Винаги е по-добре да правиш нещо, отколкото нищо.”

Happy endin’

1968

„Танцувай с мен, потанцувай с мен

Когато в лицето ти се къпе нощта.”

По следите на ’68-ма*

Къщата на улица Фонтарабия беше двуетажна, стара, с леко разпадаща се мазилка, разчупена триъгълна сграда, в чийто вечно тъмен  вътрешен двор, между калдъръма растеше трева, а към стените на къщата се протягаха няколко мършави дръвчета.  В едната й част се помещаваше  комуна с постоянно променящ се състав. Тук прекарах първите две години и половина от живота си в Париж.

Комуната беше на партера, с обща кухня и общо помещение; дневна или салон, не знам дали въобще го наричаха някак; може би му казваха: „долу”, защото над него имаше още два етажа. В летните нощи големият френски прозорец стоеше широко отворен и ако минувач надзърнеше през къдравата решетка на балкона, можеше да види дългокоси,  стоящи по леглата момчета и момичета. Мирисът на трева, примесен с песните на Джими Хендрикс, Боб Марли, Дейвид Бауи, достигаше чак до тихата улица в съседство, но нито тревата, нито музиката  пречеха на някого. Някои от минаващите покрай къщата само се усмихваха.

Думата „трева” е употребена за първи път от Бодлер през 1860 година, по арабски модел, за да назове марихуаната и хашиша, които водят към пътя на истинския рай. Големият тълковен речник на Роберт предлага два цитата на тази тема. Първият е от „Ле Монд” брой от 1977 година (по случайност това е и годината, когато се преместих в Париж): „ Никой не намира нищо осъдително в това, дори не поражда какъвто и да е смут, че доста ентусиазиран  водещ в социалистическо радио,  всяка събота съобщава как вървят цените на различните видове трева.” Вторият цитат е от няколко години по късно, от „Екпрес”: „….след кафе, с коняк, предлагат цигара с марихуана.” Няма и следа от каквото и да е настроение, че това е нещо нередно.

Едната стена на изпълнената с ухание на трева, приземна стая беше изцяло покрита от лек, събуждащ усещане за синтетичност  материал,  чаршаф в небесносин цвят. Месеци наред пришивахме към него цветни кръпки от стари парцали, във форми на дървета, цветя и животни. В далечината имаше слабо осветено сребърно езеро с брокатени плачещи върби, водни лилии, жаби, слон, жираф, папагал, подскачаща райска птица, слънце отдясно и луна отляво, по средата няколко пухкави облачета: райска идилия. […] Райската градина oбогатявахме предимно аз и Шарлот с нови съшивки, а останалите добавяха по нещо от време на време.

*Юлия Ланг напуска Унгария през  1977 г., за да прекара една година с децата си в Париж, но остава там почти двадесет години. „Париж под тревата” разказва за първите седем години от престоя й във френската столица.

Legal, tender and fine

О, да.. ще прекарам няколко часа в парижката трева на Юлия Л..

Танцувам върху леглото и пея Май пропелер уонт спиииин ,вместо да се приготвям за срещата в 7 рм. Когато започне следващата песен, слизам от сцената:

За зелените легла

„В началото на парижкия отрязък от живота ми се случваше, в момента на сутрешното събуждане,  малко преди да отворя очи, внезапно да се заблудя къде се намирам. Усещах само това, че е сутрин,  че се събуждам, но нямам никаква представа къде. Паника. Бързо отварях очи и се успокоявах, когато успявах да определя актуалното местоположение на  живота ми. След известно време –  вече не толкова често, плахо си припомнях минали десетилетия: Париж, Мюнхен, Илела, Будапеща, Рапошка – вече не исках да повдигам клепачите си. Добре ми идваше това кратко реене из непознатото; със затворени очи и нямо любопитство чаках външните картини да се избистрят от самосебе си.

Скоро се получаваше да разбера местоположението си и си представях какво точно ще видя, ако си отворя очите. Няма проблем. Между 1977 и ’84 живях в Париж.”

Така започва книгата на Юдит Ланг, в която описва първите седем години от  престоя си във френската столица. Съвсем скоро смятам да й се посветя.

***

Тази сутрин се почувствах точно така.  Отново се събудих в зелено легло, само че в това, вкъщи =). Имам една седмица, в коята трябва много бързо да осъзнавам къде се намирам, още от най-ранно утро, защото времето тук ще мине бързо, сигурна съм.

Заемете местата си..

Специален клип, с който най-удобно се настаних в този град:

..цветни паметки

Обичам да оставям цветни паметки по врата на хладилника с думи, които ме вдъхновяват.
Обичам да пиша на хартия, но от днес насетне обещавам да мисля за всеки един лист, който се озове в ръцете ми и да го изписвам с ясното съзнание, че за да достигне до мен, той е извървял дълъг път от кората на едно дърво..