Storm in a Teacup
Impossible You Say? Nothing is impossible on the myth of your first April
1968
„Танцувай с мен, потанцувай с мен
Когато в лицето ти се къпе нощта.”
По следите на ’68-ма*
Къщата на улица Фонтарабия беше двуетажна, стара, с леко разпадаща се мазилка, разчупена триъгълна сграда, в чийто вечно тъмен вътрешен двор, между калдъръма растеше трева, а към стените на къщата се протягаха няколко мършави дръвчета. В едната й част се помещаваше комуна с постоянно променящ се състав. Тук прекарах първите две години и половина от живота си в Париж.
Комуната беше на партера, с обща кухня и общо помещение; дневна или салон, не знам дали въобще го наричаха някак; може би му казваха: „долу”, защото над него имаше още два етажа. В летните нощи големият френски прозорец стоеше широко отворен и ако минувач надзърнеше през къдравата решетка на балкона, можеше да види дългокоси, стоящи по леглата момчета и момичета. Мирисът на трева, примесен с песните на Джими Хендрикс, Боб Марли, Дейвид Бауи, достигаше чак до тихата улица в съседство, но нито тревата, нито музиката пречеха на някого. Някои от минаващите покрай къщата само се усмихваха.
Думата „трева” е употребена за първи път от Бодлер през 1860 година, по арабски модел, за да назове марихуаната и хашиша, които водят към пътя на истинския рай. Големият тълковен речник на Роберт предлага два цитата на тази тема. Първият е от „Ле Монд” брой от 1977 година (по случайност това е и годината, когато се преместих в Париж): „ Никой не намира нищо осъдително в това, дори не поражда какъвто и да е смут, че доста ентусиазиран водещ в социалистическо радио, всяка събота съобщава как вървят цените на различните видове трева.” Вторият цитат е от няколко години по късно, от „Екпрес”: „….след кафе, с коняк, предлагат цигара с марихуана.” Няма и следа от каквото и да е настроение, че това е нещо нередно.
Едната стена на изпълнената с ухание на трева, приземна стая беше изцяло покрита от лек, събуждащ усещане за синтетичност материал, чаршаф в небесносин цвят. Месеци наред пришивахме към него цветни кръпки от стари парцали, във форми на дървета, цветя и животни. В далечината имаше слабо осветено сребърно езеро с брокатени плачещи върби, водни лилии, жаби, слон, жираф, папагал, подскачаща райска птица, слънце отдясно и луна отляво, по средата няколко пухкави облачета: райска идилия. […] Райската градина oбогатявахме предимно аз и Шарлот с нови съшивки, а останалите добавяха по нещо от време на време.
*Юлия Ланг напуска Унгария през 1977 г., за да прекара една година с децата си в Париж, но остава там почти двадесет години. „Париж под тревата” разказва за първите седем години от престоя й във френската столица.
Legal, tender and fine
О, да.. ще прекарам няколко часа в парижката трева на Юлия Л..
Танцувам върху леглото и пея Май пропелер уонт спиииин ,вместо да се приготвям за срещата в 7 рм. Когато започне следващата песен, слизам от сцената:
За зелените легла
„В началото на парижкия отрязък от живота ми се случваше, в момента на сутрешното събуждане, малко преди да отворя очи, внезапно да се заблудя къде се намирам. Усещах само това, че е сутрин, че се събуждам, но нямам никаква представа къде. Паника. Бързо отварях очи и се успокоявах, когато успявах да определя актуалното местоположение на живота ми. След известно време – вече не толкова често, плахо си припомнях минали десетилетия: Париж, Мюнхен, Илела, Будапеща, Рапошка – вече не исках да повдигам клепачите си. Добре ми идваше това кратко реене из непознатото; със затворени очи и нямо любопитство чаках външните картини да се избистрят от самосебе си.
Скоро се получаваше да разбера местоположението си и си представях какво точно ще видя, ако си отворя очите. Няма проблем. Между 1977 и ’84 живях в Париж.”
Така започва книгата на Юдит Ланг, в която описва първите седем години от престоя си във френската столица. Съвсем скоро смятам да й се посветя.
***
Тази сутрин се почувствах точно така. Отново се събудих в зелено легло, само че в това, вкъщи =). Имам една седмица, в коята трябва много бързо да осъзнавам къде се намирам, още от най-ранно утро, защото времето тук ще мине бързо, сигурна съм.
..цветни паметки
Обичам да оставям цветни паметки по врата на хладилника с думи, които ме вдъхновяват.
Обичам да пиша на хартия, но от днес насетне обещавам да мисля за всеки един лист, който се озове в ръцете ми и да го изписвам с ясното съзнание, че за да достигне до мен, той е извървял дълъг път от кората на едно дърво..
Дъжд
Raindrops keep fallin’ on my head
But that doesn’t mean my eyes will soon be turnin’ red
Cryin’s not for me
‘Cause I’m never gonna stop the rain by complainin’
Because I’m free
Nothin’s worryin’ me
It won’t be long till happiness steps up to greet me
Лавандулови дни и печени чушки
„Есента е втора пролет, в която всеки лист е цвете.”
Алберт Камю
There is a wind where the rose was;
Cold rain where sweet grass was;
And clouds like sheep
Stream o’er the steep
Grey skies where the lark was.
Карла Бруни
Тия дни съм на есенно пътешествие.
Печени чушки, джаз музиканти, моторист, който предния ден е спечелил готварско състезание Мотокотле, вишновка, сецесион, датски музикант разказва приказка за шведската гора, гледаме Хаус в колата, докато чакаме два часа на границата, а вечер потропващи в ритъм по коляното пръсти и горещ шоколад с ром.
Ако имахме английски в гимназията, госпожа Дурева щеше да каже за 10 минути да измислим история от синтагмите по-горе, като използваме пет времена и поне две от думите да са в едно изречение. Този път щеше да ми е наистина лесно..
Толкова много ми харесва последната седмица, че на картата очертах с розовия маркер маршрутите.
Миналата неделя с Виша седяхме на слънчевата веранда в дома на Томице. По средата между Палич и Суботица, по средата между унгарски и сръбски, по средата между още 15-тина чудесни хора, с които се чувствахме съвсем като вкъщи. Meжду Приятели. Пиехме турско кафе. Когато се обърнах, видях Матяш да стои на малката пейка зад мен, да гледа вълшебния двор пред себе си и да се усмихва. А аз се усмихвах, защото си мислих как Юдит нарече кирилицата science fiction.
Пак е лято.
http://lyubena.deviantart.com/gallery/
Вечерта, докато чакахме безумно дълго време на сръбско-унгарската граница, митничарят да попита що дирят в Сърбия двама унгарци и две българки, си мислех, че това е първият път, когато се прибирам в Унгария, защото сега живея тук.
Един месец „Есенен културен фестивал”, организиран преди всичко от Университета в Сегед. Университет, който не просто участва в културния живот на града, а е негов навигатор. С Виша разглеждаме програмата и тя ми казва, че такъв фестивал е особено необходим на хората наесен, за да могат да се справят по-лесно с промените на времето. Програмата е толкова добра и разнообразна, че наистина не усещаш как е дошло времето на тъмната бира и вместо риза, вече носиш пуловер, отивайки към Милениум кавезо. Да,обикновено там ходим на джаз или блус концерти. От дясната страна, пред сцената, има маса с меки кресла. Там можете да ни намерите вечер, след 8.
„Дни на българската култура в Сегед”. Побиват ни тръпки от песента за пролетта на новата група на Емил Билярски. Не съм виждала толкова много хора да стоят така тихи по време на целия концерт. Изумително. Ние само се споглеждаме.
После идва вечерта, в която трябва да познаем истинските си размери. Българската постановка в малката синагога ми прилича на камерната сцена на нашия театър, макар тук да е доста по-хладно и призрачно. Керана Ангелова. Думите се забиват със страшна сила в съзнанието, изречени от актрисата Габриела Хаджикостова, която без да става от единствения стол на сцената, прави така че пред нас се появяват картини на бягства, болки, любови, израстване, които героинята Елада Пиньо старателно е подреждала в руло по полиците на своя живот.
Никак не сме се наспали за пореден ден. Почти на косъм хващаме автобуса към Опустасер.
http://lyubena.deviantart.com/art/Comes-and-goes-139776534
http://lyubena.deviantart.com/art/You-ride-my-bike-139776311
Хубаво време, панорама с внушителни размери, следобед на пейката до малкото езерце в големия парк.
Не искаме нищо друго сега..
|
Búcsú a nyártól
Nemsokára vége a nyárnak, Juhász Magda |
||
Вкус на сняг
Да, ти знаеш на какво ухаят облаците, защото си чувала как пеперудите се смеят, но нямаш никаква представа какъв на вкус е този сняг.
За случайните срещи
Съвсем случaйните погледи в автобуса, рано сутрин.
Онази лека усмивчица, която изпращаме до човека на съседната пейка в парка.
Опитите да отгатнем заглавието на книгата, която чете на плажа.
Желанието да спрем шума на улицата, за да чуем песента, която слуша..
За да научим повече..
Всички познаваме тези специални срещи, неосъществени контакти, неизказани думи, които се случват всеки ден в живота ни и толкова често остават незабравими. А понякога дори събуждат фантазията за мислено продължение с диалог или надежди за нови случайни такива.
Поредица от тези пропуснати възможности, които докосват нашия ден, описва Софи Блекол в своя прекрасен блог с кратки бележки за места и хора, и цветни леко меланхолични послания..
П.п. днес имах две много случайни усмивки. На обяд, докато с Алекс се чудехме какво да обядваме, ни изненада момче, което ни поздрави на български: „Здравейте!“ Обядвахме заедно с Роланд, който е учил български и дори е бил половин година по Еразъм в България. Разказа ни, че е живял в Студентски град и ме попита дали съм била в рибения ресторант. 
А пък номер 2. Получих едно от най-невероятните писма на света, изписано върху поне десетина картички от Гранада. Подател: Карола.
