Тази година започнах да отварям бутилките с вино от глухарчета, преди дори да успее да отлежи в тъмната изба на спомените ми. И горчи. Изглежда, че и няколко пелинови стръка са се озовали между пухкавите жълти цветчета на топлите летни дни.
Пия, за да си спомня.
Моментът на пиянство е така кратък, а оставя огромна празнина в стомаха.
И пак тази издрана музика.
Вечер, докато си мия зъбите, решавам светлинни уравнения от сигналите на отсрещните кооперации.
Фигурите в малките прозорци приличат на мистични същества, плод на фантасмагорията, която използвали в предишните векове в театъра за да прожектират скелети, духовете и феи на сцената.
Сянка на дебел мъж се навежда, за да издърпа малък килим към стар дървен стол, докато дългите, пижамести крака на млада жена се протягат в леглото. После някой загасява светлините и всичко се обръща на сенки, прожектирани от телевизора. Дрехи на закачалки и сандъче с червено мушкато.
След малко всичко е тъмно, само дебелият мъж се появява от време на време в очертанията на прозореца и в сънища с коридори.
Никога преди лятото не е имало толкова солен, любовен вкус, като този, който откривам всяка сутрин на върха на лъжичката ми кафе.
Дълго протягане в събота сутрин между зелените и бели чаршафи. Облаци и върхове на къщи създават произведения на изкуството в рамките на прозорците. Ставаме. Слизаме в дневната, за да пием кафе. Но преди това пускаме радиото и hey hey can you feel it the way it — you the thump in your chest you make my feet move you turn my head — that’s why i love you the best..
Списък на удоволствията през пролетта.
Сестра ми беше в Будапеща за седмица и за първи път усетих странното чувство, че пътувам, без да се местя в пространството. Усещането, че за първи път пристигам в този град, разхождам се по улици, по които минавам всеки ден с приятния гъдел, че тъкмо сега откривам тези маршрути. Да, Budapest revisited.
Априлски вечери.
Хумус бар.
Сладкото посрещане, което Роби организира в Сладкарница Лукач(задължително удоволствие за всички пристигащи в Будапеща за по-кратко или по-дълго. Хората наистина си разбират от работа: шоколадово топче и чийз кейкът доставят неописуеми усещание у ценителите.
Да разказвам отново и отново някои от градските легенди от Будапеща: птицата Турул, историята наХалите, мостовете, фонтанът с Матяш в крепостта и девойката, която се влюбила в него и.. естествено се самоубила, защото не можела да бъде с него; всички великолепни здания, построени за хиледната годишнина от създаването на унгарската държава, баните, улиците.. въобще теми, които досега съм свързвала повече с глупавите учителски въпроси.. кой е архитект на унгарския парламент и защо е построен Площадът на героите.
Малкото магазинче за смахнати неща, което открихме, докато се разхождахме една вечер и ядяхме погачки пред витрините на магазините. Особено симпатични се оказаха капачките за кетчуп и горчица с малки главици на чудовища с гигантски сополчета.
Десертче туро руди с вишна и мак – Limitált kiadás.
Да си похапнеш парченцата лимони и портокали, след като си си изпил лимонадата в Kiadó kocsma в петък следобяд.
Туристическият начин на живот: ранното събуждане, правенето на план (или не),
Разхождането до припадък и разглеждането на снимките, направени през деня вечер.
Прозрачни седалки за тоалетна.
В колата с Роби. Шкода Шкодина.
Обядът в Most!, когато чакахме сервитьора сто часа да ни донесе сметката и слушахме глупавите разговори на чужденците около нас: момичете, което разказваше, че всеки ден се будило около един часа на обяд (много важно) и момчето, на което му бяха свършили чистите чорапи, или пък дебелият мъж, в чиято ръка чашата за бира изглеждаше като „женска чашка” както се изрази събеседницата му. („Какво е женска чашка?” – попита сестра ми.)
Думи като összekuporodik или kukucskál.
Времето, което прекарахме на малкото кейче на Дунав и видяхме две глупави патки, носени от течението.
Esztergom & Szentendre revisited. Гледката към реката от Естергом до рамото на Роби.
Сладоледът от бъз. Средно.
Елементарните частици на Уелбек.
Първоначално ми заприлича на Зимата на нашето недоволство, после на Хляб по водите, но на страница 134 вече свикнах.
Тази част от картата на Будапеща.
Stupid Pro application for iPhone.
Снимките на Plymouth, които направих миналата седмица.
Наградите ig noble – пародия на Нобеловите награди. Прекрасни. Уникални категории. Уникални изобретения.. Сега си спомням за група учени, които спечелили в категория математика, тъй като успяли да изчислят колко снимки е необходимо да направим на една група, така че всеки човек на снимката да се харесва или микробиоложка, която успяла да преброи всички организми, с които си лягаме.. или иначе казано всички организми, които живеят в леглото ни. Благодаря.
Някои по-неприятни неща напоследък бяха:
Петното от мазничкото парче пилешко, което попадна в скута ми, по време на обяда в Естергом и неудобствата, които ми причини в следобеда в Сентендре. Много грозно.
Също така, гигантските сладоледи от Октогон. Намразих ги в момента, в които ги опитах. Бляк.
Колкото повече опознаваш, толкова повече заобичваш. Колкото повече заобичваш, толкова повече удоволствие ти носи..
Франзелата се нарязва на филийки с дебелина 8-10мм и се намазва с масло. Върху тях се подреждат колелцата от моцарела и филенцата от аншоа..
Из рецепта за кростини по Венециански
Тук всички говорят толкова високо. Всеки си има собствено шоу, на което задължително иска да те направи свидетел.
Роб за начина на говорене, на италианците.
Толкова е трудно да не оставиш сърцето си в Италия.
Още в първия момент, когато пристигаме в Милано, усещам, че там вече е пролет.Лекият ветрец сякаш насърчава младите хора да останат по-дълго пред вратите на заведенията за aperetivo.
С Роби се настаняваме в уютния дом на Мирна, в който се смесват топли цветове, интересна семейна история и различни култури, където доста уморени, правим бърз план на предстоящия уикенд – очевидно недостатъчен за всички задачи, приятели и разходки.
Събота започва с авто-разходка, по време на която си водя за бележки с архитектурните детайли. Не мога да сдържа изумлението си при вида на странна кула, издигаща се в юго-източната част на града. Оказва се, че Торе Веласка е построена през ’50те години, като имитира средновековна крепостна кула, само че с ново предназначение – офис сгради.
Малко преди обяд слънцето се показва и най-голямата готическа катедрала, Домо ди Милано изглежда повече от величествено. Площад, скрит под гълъби, следкарнавални конфети, деца, облечени като насекоми и митически същества, уморени родители, доволни туристи. Продължаваме към
Галерия Виторио Емануеле, известна като най-стария търговски център, театро ала Скала, претърпял сериозни реконструкции през последните години, латинския квартал, който омагьосва с тесните си улички и тайнствените вътрешни дворове, академията за изящтни изкусва, старият пазар..
Роби познава града като собствената си длан и постоянно повдига завесите на малки, мистериозни места..
След прекрасния рибен обяд продължаваме към Санта Мария деле Грацие, когато Нини се обажда, за да ни покани на чай. Вкъщи са само Нини и Амира, които ни казват, че Малик ще се прибере по-късно. Амира е на три и отказва да приеме факта, че не говоря италиански. Настоятелно ми задава въпроси, докато лакомо нападаме ягоди със сметана.
Нини ми разкрива архитектурни тайни на чаша чай. Според нея в този град всичко постоянно се разрушава. Показва ми средновековна карта на Милано, на която градът е опасан от канали, от които в днешно време са останали само няколко, показва ми средновековните стени на града и гигантската територия на хосписа, в който изпращали болните от чума, от който днес е останала съвсем малката сграда на църквата.
Във вечерта се разгръща вечеря с приятели в малък африкански ресторант, който много настоявал да види Роби; както и борба за свободно място на паркинга. Жълти и сини ленти, множество коли ни припомнят с облекчение за приятното движение на Будапеща.
Мързелива дъждовна утрин в неделя. След бързо кафе, продължаваме вчерашната разходка с нашия кортизон, както Роби нарича малката пухкава кола.
Губим се в различните експозиции, между стените на Castello Sforzesco. След повече от два часа попиване на стари музикални инструменти, мебели, картини с удоволствие отдъхваме в зеления парк на замъка.
Преди вечеря надникваме в любимата ми романска църква Сант Амброджио, в чиято крипта, под стъклен покров, си почива покровителят на града- свети Амброджио, пременен в прекрасни одежди. Гледка, която спира дъха.
Спасяваме се от дъжда в слънчева Будапеща и само след няколко дни отново се отправяме на път. Виареджо. Много е трудно да не оставиш сърцето си там.
Посрещат ни родителите на Роб и Артуро в прекрасния си, топъл дом.
Изпращам картички от Тоскана, които надписвам старателно, с грижлив почерк. Във всяка дума улавям погледите на минувачите, с които се разминавам по крайбрежната улица, минути преди слънцето да залезе; движенията на работниците на яхтеното пристанище, истинския, плодов сладолед, портокаловия конфитюр на закуска и мързеливата слънчева светлина, която се заиграва с цветните прозорци в късния следобед.
Изпитвам удоволствие от всяка дума, която чувам, от всяка хапка, която ми бъде поднесена, от всяка сладка мисъл, която се ражда под слънцето на Тоскана.
“Библиотеката е като френско сирене – пълна е с дупки и тунели.”
Библиотекарка, библиотеката за чуждестранна литература, Будапеща
Улица "Вкъщи"
Преди седмица влязох в ресторанта. Посрещна ме симпатичен келнер и ме настани на маса до прозореца. Първоначално се чувствах леко объркана от това дали да се посветя на приятната обстановка, допълнена от красиви мебели в червено и златно, да подслушам разговорите на съседната маса и да се усмихна от задоволство, че не само долавам отделни думи, а разбирам целия разговор, или пък да вдъхновя обяда си от прекрасната гледка през прозореца: тъмно небе, скупчени облаци и един лъч светлина преди залез, който огрява другата част на града, отвъд реката.
Хладилникът от днес
Когато погледнах пред себе си, вече бях получила менюто. Менюто за месец септември.
Първоначално се оказа, че за да бродиш из специалитетите, предястията, морските дарове, десерти или вегетарианската храна на Будапеща, трябва да си готов да откриеш. Като във всеки голям град, градският транспорт се оказа малко предизвикателство, в което всички решихме да се посветим – без карта. Понякога стигаме където трябва и на време, но доста често се озоваваме в очакване на следващата спирка, на която до слезем и да поемем в противоположната посока. Последният път, когато попитах Боряна дали все пак не ни трябва карта, тя ми отвърна: “То на нас с карта или без карта…”
Csomopont
А предястията изглеждаха толкова апетитно, че успяха да събудят апетита ми, още преди да разбера, къде съм се озовала.
Съседска къщурка
Концертът на Кепзелт Варош. Музика за лични, емоционални пътешествия… кара те да плачеш, да искаш още, да се усмихваш, да знаеш, че ще става все по-хубаво.
Грозна снимка на Képzelt Város
Празненство на кораб по Дунав, малко след залез. Топлата усмивка на китариста Мате, който ме разпознава по време на Херкулес и ми се усмихва. Докато го чакам след това, си говоря с Макс от Канада, който ми представя следващата група. Всички са приятели от детинство. Първоначално пишели текстове за музиката си, но после решили да оставят музиката да говори универсалния език. Макар че Макс се шегува, че трябва да подобрят малко английският на вокалиста и могат да опитат отновo.
Рядка слънчева снимка
В петък опитваме малко от десерта: по покана на господин Сонди попадаме в библиотеката за чуждестранна литература на представянето на книга на норвежки автор. Първоначално не сме много сигурни, че точно така искаме да прекараме мокрия петъчен ден, но още в първия момент, когато виждаме автора, разбираме защо е трябвало да бъдем тук – Гунар Вернер е прекарал шест години в Сливен и говори невероятен български. Раз казва ни за сладките си вечери в българските кръчми с приятели и споделя колко му липсва Карандила. Комикс-книгата му вече не ни се струва толкова странна. А на последната страница пише: “Понякога в човек живеят над 40 души, а колко хубаво е, че с теб сега сме една.”
Gunat Waerner
Тáncolni akartunk
Вечерният коктейл е в Морисънс. Облягам се на бара и деликатно показвам среден пръст с налакиран в розово нокът.
Кръчма
Ей така
Еми..
Тук никой не ме познава и мога да играя себе си.
Келнерът с любопитство ме пита дали съм си избрала вече нещо за хапване, а аз се усмихвам и му казвам: “Да, джаз концерт довечера и една доста вкусна следваща седмица.”
Приятен апетит.
Ние не порастваме абсолютно и хронологично. Понякога растем само в едно измерение, но не и в друго, променливо. Порастваме частично. Относителни сме. Зрели в една област и като деца – в друга. Миналото, настоящето и бъдещето се сместват и ни блъскат напред, назад или ни заковават в настоящето. Направени сме от слоеве, клетки, плеяди.
Анаис Нин
Да. Понякога продължава да бъде трудно да вървим по пътеки, които познаваме толкова добре, макар да сме ги извървявали при най-тежките и най-приятните климатични условия; денем и нощем; с най-подходящите и същевременно – най-досадните спътници..
Мислих, че съм завършила емоционалната алгебра с отличен.
Оказва се, че отново трябва да се явя на изпит.
Току-що чух лятото да си отива.
Намали радиото почти до края, така че от музиката остана само бледо ехо, обу смешните си сандали, които ужасно напомняха клоунски обувки и каза, че ще ми пише дълги писма за преживяванията си в далечните страни.
На масата намерих бележка: „Връщам се след 42 дни.“
